Поезията на мистицизма може да бъде определена от една страна като темпераментен отклик на прозрението за Реалността, от друга – като форма на пророчество. Специалното призвание на мистичното съзнание е да бъде посредник между две заръки: да избликва в любящо обожание към Бога, и да се завръща у дома, за да разкрие тайните на Вечността пред останалите хора. Затова и артистичният израз на такова едно съзнание също е с двойствен характер. Това е любовна поезия, но любовна поезия, която често е писана с мисионерска цел.

Такива са и песните на Кабир – едновременен изблик на екстаз и на милосърдие. Писани на народен хинди, а не на литературен език, те определено са адресирани по-скоро към простолюдието, отколкото към професионалната религиозна класа. Поразителна е неспирно прилаганата ежедневна образност на универсалния опит. Чрез най-простички метафори, чрез непрестанно позоваване на нуждите, страстите и взаимоотношенията, които всички хора разбират – жених и невяста, гуру и ученик, поклонник, селянин, отлитаща птица – той утвърждава силната си убеденост в истинността на връзката между душата и Трансцендента. В неговата вселена няма прегради между „естествения” и „свръхестествения” свят. Всичко е част от творческата симфония на Бога и затова дори в най-скромните си детайли е способно да разкрие мисълта на Музиканта.

Това е книга за безрасъдната любов.

Дали е тя човешка, дали е божествена?

Който се осмели, нека отсъди.

Поставете я като огледало пред сърцето си.

Чистият ще затрепти от нейната музика.

Озарен, пламенният ще дръзне да я пожелае.

Влюбеният ще огледа отразена душата си и ще заридае зарадван. Окаяният ще я скъта като скъпоценен седеф всред вътрешния си мрак и тъмнината ще се изпълни с копнеж...