Поезията на мистицизма може да бъде определена от една страна като темпераментен отклик на прозрението за Реалността, от друга – като форма на пророчество. Специалното призвание на мистичното съзнание е да бъде посредник между две заръки: да избликва в любящо обожание към Бога, и да се завръща у дома, за да разкрие тайните на Вечността пред останалите хора. Затова и артистичният израз на такова едно съзнание също е с двойствен характер. Това е любовна поезия, но любовна поезия, която често е писана с мисионерска цел.

Такива са и песните на Кабир – едновременен изблик на екстаз и на милосърдие. Писани на народен хинди, а не на литературен език, те определено са адресирани по-скоро към простолюдието, отколкото към професионалната религиозна класа. Поразителна е неспирно прилаганата ежедневна образност на универсалния опит. Чрез най-простички метафори, чрез непрестанно позоваване на нуждите, страстите и взаимоотношенията, които всички хора разбират – жених и невяста, гуру и ученик, поклонник, селянин, отлитаща птица – той утвърждава силната си убеденост в истинността на връзката между душата и Трансцендента. В неговата вселена няма прегради между „естествения” и „свръхестествения” свят. Всичко е част от творческата симфония на Бога и затова дори в най-скромните си детайли е способно да разкрие мисълта на Музиканта.